Войнишкото /Владайското/ въстание е първи въоръжен опит за събаряне на буржоазно-монархическата власт в България и за установяване на народно-републиканско управление като изход от революционната криза, възникна­ла по време на Първата световна война (1914-18) и под влияние на Великата ок­томврийска социалистическа революция 1917 г.

Три години войниците на фронта, работниците и селяните, всички трудови хора, понасят неимоверни бедствия и лишения. Три години по бойните полета изтича горещата кръв на народа! Три години онези, които тласкат България към катастрофа, разбойнически ограбват населението. Но корените на войната трябва да се търсят още по-назад във времето и преди всичко в откритото негодувание на работниците и селяните от жестоката експлоатация, от политическото безправие, от глада и мизерията. След тригодишни битки българските войници напускат окопите и се отправят към вътрешността на страната. Под лозунгите „Край на войната!“, „Долу буржоазията!“, „Да живее Републиката!“ в септемврийските дни на 1918 г. започва тази внушителна епопея на героизъм.

След пробива на фронта при Добро поле на 15 септември 1918 г. недоволните войници отстъпват и почват да образуват първите въстанически отряди. Те са озлобени от протакането на войната, от дългите страдания по бойните поля, от кървавата политика на правителството, от кражбите и зулумите, които се вършат в тила, от непоносимата раздяла със семействата. В тях е създадено страшно настроение за мъст и отплата към властта, към царя, към фабриканти и предприемачи, към офицерството, към всички, които безчинстват, грабят и обират народа в годините на Първата световна война.

Сред отстъпващите войници се ражда идеята за поход към София за разправа с виновниците за очертаващата се нова национална катастрофа. Офанзивата на съглашенските войски и частичният им успех на Добро поле са само повод за въстанието. Армията е напълно разложена от глада, мизерията и постоянно съпровождащата я смърт – броят на убитите български войници вече е 150 хиляди, а ранените са около 300 хиляди. Същинската причина за въстанието се корени в нежеланието на войниците да воюват повече за интересите на българските властници и чорбаджии, в решителната им воля да се сложи край на противонародната война.
На 22 и 23 септември войнишките маси достигат Берово, Пехчево и Царево село/Делчево/. Сформират се въстанически отреди под ръководството на войнишки комитети на път през Горна Джумая /Благоевград/, Кюстендил и Дупница.

На 23 септември с два влака в Кюстендил пристигат школници от Школата за запасни офицери – 3 роти и 2 батареи, със задача да спрат разбунтувалите се войници идващи от Царево село и Черната скала. Насочват се и заемат позиции при Кадин мост в посока Дупница и към село Четирци.

На 24 септември през деня в село Слокощица и в Кюстендил се появяват първите войници от фронта. Вечерта се чуват изстрели от Хисарлъка. По късно, към 22.00 часа един въстанически отряд от 3-та дивизия, командван от подпоручик Иван Димитров, достига до Кюстендил и се насочва към Главната квартира на действащата армия. По това време главнокомандващия генерал Жеков, издал повече заповеди за наказание на разбунтували се войници, отколкото за действия срещу неприятеля, се намира на лечение във Виена. Заместникът му, ген. Бурмов е на доклад в София, замества го полковник Николов. Главната квартира в Кюстендил се охранява от две дружини с десетина картечници и една сборна рота. Тия сили далеч превъзхождат ротата от 150 бойци-въстаници, които я обкръжават. Но въпреки това освен няколко изстрела нито школниците, нито сборната дружина изпълняват заповедта да се стреля срещу въстаналите войници. Някои офицери и войници успяват да избягат, други се скриват в противосамолетното укритие. Така Главната квартира е превзета, част от офицерите и войниците са арестувани. Това е първият революционен акт на въстанието. При това, няма данни за унищожаване на имущество и архиви.  След това една част от въстаниците се насочват към гарата. До 2-3 часа след полунощ ехтят над града гърмежи. Никой в града не спи. Обезоръжени са школниците, сборната рота, камионното отделение, арестувани са чиновниците от телеграфо-пощенската станция, телефоните са прекъснати. Под конвой, заедно с офицерите те потеглят за Радомир. В склоновете на Конявската планина войнишкият комитет прави съвещание и с цел по-бързото придвижване към Радомир, където се съсредоточават въстаническите дружини, решава да освободи арестуваните. Въ­преки ултиматума да се приберат по до­мовете си щабните офицери се завръщат в Кюстендил и заемат местата си в Главната квар­тира. На следващият ден те започват да опаковат архивата, имуществото и багажа в подготовка за извеждане на щаба от града.

На 24 септември една дружина въстаници от 34-ти полк, под командването на тесният социалист Васил Драганов, след кратък бой с правителствените части, овладява гарата и казармите в Радомир.

На 25 септември друг отряд въстаници щурмува казармите в Кюстендил. Срещата с намиращите се там войници-необучени новобранци става при Колушко дере, като още при първите гърмежи тези новобранци се разбягват. А от фронта прииждат нови и нови групи въстаници. Част от тях се събират на гарата, отварят вагони с черноборсаджийски стоки, набавят си храна, част от която раздават на населението. Много кюстендилци отиват на гарата и виждат как разбунтуваните войници завладяват влака и потеглят към Радомир и София да търсят възмездие от виновниците за бедствията, постигнали народа.

Известията за въстанието предиз­викват паника сред правителството и в двореца. Властта се опитва да вземе спешни мерки. На 25 септември  МС решава незабавно да поис­ка сключване на примирие със Съглаше­нието, за да насочи всички сили за поту­шаване на въстанието. Същия ден цар Фердинанд I подписва укази за освобож­даването от затвора на Ал. Стамболийски и Р. Даскалов, които на 26 септември (в състава на правителствена делегация) пристигат в Радомир. Заедно с тях са Н. Сакаров, Г. Васи­лев, Ал. Гиргинов, Ил. Георгиев, Ст. Момчев, Ал. Механджийски и военният министър ген. С. Савов. Вечерта пред разбунтувалите се говорят Ал. Стамболийски и военният министър.

На 26 септември все нови групи войници прииждат към Кюстендил и се насочват към гарата – някъде към 2000 човека, също каруци, коне, материали. През нощта 2 ешалона заминават към Радомир и София.

На 27 септември към обяд в Кюстендил пристига изпратената правителствена делегация.  Отиват най-напред в Главната квартира, където ген. Бурмов, началник  щаб на армията, ги ин­формира за положението. Междувременно прииждат нови големи маси войници към Кадин мост и по шосето откъм Гюешево. Веднага след пристигането си в Кюстендил Райко  Даскалов се от­деля от делегацията и след импровизиран митинг на кюстендилския площад се връща в Ра­домир. Тук под напора на революционната войнишка вълна той променя своя­та линия на поведение и застава начело на въстаналите войници. Така на 27 септември 1918 г. Райко Даскалов обявява т. нар. Радомирска република.

Към 15.00 часа делегацията от  депутати и ген. Бурмов пристигат на кюстендилската гара. Пръв пред войниците говори Александър Стамболийски, но е извикан на телеграфа в гарата от Райко Даскалов. В последвалия диалог с войниците, които са 3 – 4 хиляди души, Стамболийски им  оповестява прокламацията за сваляне на царя и за обявяване България за република, което предизвиква бурен възторг и ликуване. За председател на временното правителство е опре­делен Ал. Стамболийски, а за главноко­мандуващ на републиканските войски — Райко Даскалов.

В своя ентусиазъм, голяма група войници се насочват и за втори път превземат Главната квартира на действащата армия в Кюстендил, като поставят ултиматум да им се осигурят влакови композиции за отпътуване към Радомир и София. В следващите два дни от Кюстендил, Кадин мост и Дупница продължава движението на въстаници към София.

В разгара на Войнишкото въстание в Кюстендил се из­гражда местен войнишки комитет. В подкрепа на въ­станиците се явяват част от членовете на Кюстендил­ската партийна организация — Христо Димитров, Стоян Чочов, Никола Георгиев, Петър Ников, Коста Иванов, Никола Лучков, Трифон Кръстев и др. Като цяло обаче местната партийна  организация на БРСДП (т.с.) не развива го­ляма дейност. Причините са комплексни: значителна част от партийните членове се нами­рат още на фронта, въстанието избухва и бива потушено (2 октомври 1918) в твърде кра­тък срок, което не позволява да се пред­приеме мобилизиране на масите в Кюстендилско, а и ЦК на партията заема неправилна позиция към Войнишкото въстание и не оглавява бунта на надигналите се войнишки маси.

Войнишкото въстание, макар и завършило с погром, изиграва важна роля в нашата история. То предизвиква подписването на Солунското примирие и края на българското участие в Първата световна война. Фердинанд е принуден да напусне страната след този първи стихиен въоръжен опит за премахване на монархическия институт в България и заменянето му с републиканско управление. Войнишкото въстание съдейства за широко разпространение у нас на идеите на Октомврийската революция, под чието влияние БРСДП /т.с./ започва да се превръща в партия от ленински тип.

Накрая и един опит за обобщение: Цялата световна история сочи, че ако всички хора бяха опортюнисти, ако всички се бояха от саможертвата и се движеха само по линията на най-малкото съпротивление, човечеството още щеше да живее в каменната ера. Който иска прогрес, който иска щастлив и достоен живот, той трябва да върви по пътя на борбата и саможертвата – това е пътят на поп Богомил и Ивайло, на Ботев и Левски, на въстаниците от 1876 г. и опълченците, на участниците във Войнишкото и Септемврийското въстание, на партизаните и участниците в антифашистката съпротива.

Паметникът на Войнишкото въстание на гаров площад в Кюстендил е официално открит на 7 ноември 1973 г. Негов автор е скулпторът Стефан Стоимиров.

Поклон и вечна слава на героите от Войнишкото въстание!